Да измисляш светове. Фентъзито за деца като важна част от израстването на човешкото съзнание.

Ентусиазмът е заразителен… Когато си малък това важи с особено голяма сила. Ако от хлапешка възраст се заразиш с ентусиазма да четеш романи в жанра фентъзи, докато се усетиш и животът ти се превръща във въртележка от елфически песни, самодивски китки, мечове и магии.

А когато една глава е пълна с дракони, змеици, таласъми и юнаци, никакви капризи на непосредствената реалност не могат да я спрат да фантазира. И никой не може да отклони въпросната глава от пътя на добрата фентъзи книга. Защото да измисля светове е станало нейна насъщна нужда.

Защо фантазията е толкова важна за нас и нашите деца? Защото тя е единственият познат подход за да се справяме с действителността. Друг работещ начин няма. Няма да спра да повтарям мисълта на Г. К. Честъртън, който казва: „Не се лъжете, децата, още от раждането си,  знаят много добре, че „дракони“ съществуват! Важното, което народната вълшебна приказка ни учи е, че „драконите“ могат да бъдат победени!“

„Фентъзи“ е този роман или история, в който и която се използват всички герои, похвати, функции и архетипи на народната вълшебна приказка. Фентъзитата са книги, които като цяло са без определена възрастова група. А това ги прави доста универсални. Книгите в жанра фентъзи са за този, комуто е интересна световната фолклорна митология от народните вълшебни приказки и песни, или комуто са интересни древните митологии и религии със своите пантеони. Те са и за детето, което учи в училище народни вълшебни приказки… За детето и тийнейджъра, които искат да прочетат една цяла, голяма, но и съвременна, модерна история, тясно свързана с приказката въобще.

Те са и за възрастният, който все още обича приказки и на който се харесва да се връща в мислите си към щуротиите от собственото си детство защото не е забравил, че е имал такова. Когато е наистина добро, фентъзито е за всеки малък или голям човек.

Знаем добре, че фантастичната история, приказката, се е случвала в действителност. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали децата си на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Наричали са това въвеждане – „ритуал на инициация“. Достигайки, определената за встъпване в ритуала, възраст, децата са били изпращани в горите. И ето, че вече можем да дадем имена на тези деца: Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и Братчето – еленче, но и Хари Потър, Ян Бибиян, Стоедин и Лира Златоуста. В горите на света, децата научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван, запазен специално за всеки от тях дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове). Връзката между всяко едно съвременно дете и Палечко се дължи не само на психологическа, “но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта” (Дж. Родари) причина. Палечко, Хари Потър, Златка – златното момиче…Всички тях ги свързва едно, те всички са сираци или изоставени деца. Тези приказни истории носят архетипни начала в своя наратив. Говоря за архетипи, тоест за дълбоките вътрешни чувства и емоции на детето. И може на родителите да им се струва, че в реалността всичко е наред… но това съвсем не означава, че детето им няма да премине през различните архетипи на „сирака“, на „отхвърления“, на „воина“, на „магьосника“ в процеса на своето израстване. Архетипът на „сирака“ например се наблюдава най-ясно през пубертета, когато родителите изведнъж откриват, че малкото им, сладко и добро дете вече го няма, а на негово място се е появило едно нервно, избухливо или затворено в себе си, „чуждо“ същество. Архетипът „сирак“ води към много пропадания, но само към едно постижение. Постижението е откритието, че страданието, болката, загубата, бедността, смъртта, битките, предателствата и разочарованията са неизбежни. Че са част от живота. Достигането на осмислени и нови висоти на доверие към себе си и към другите, постигането на нов оптимизъм за собствения  живот е дълго и бавно. Но именно архетипните фигури в душата ни са призвани да започнат и довършат това изкачване. Крайната им задача е детето да се научи да вярва на себе си и на собствените си сили. „В повечето случаи детето тръгва да търси щастие, само в страшния и огромен свят. Става силно и смело, за да може да преодолее всички трудности. И се завръща като герой.“ (1) В противен случай, детето ще се превърне в инфантилен голям човек. А не мисля, че има родител или педагог, който съзнателно да пожелава такова развитие, на което и да е човешко същество.

Въпреки това непрекъснато се сблъсквам с големи хора, които стоят на позиция „против“ спрямо фентъзито, спрямо народните вълшебни приказки дори. Невероятно, но факт! Но може би не е никак случайно, че колкото повече изчезва дивата природа от нашата планета, толкова повече се увеличават  хората, които искат да ни накъдрят по свой образ и подобие. Защото някои мечтаят заедно с дивата природа да изчезне и дивото (волното, непримиримото, издръжливото, самобитното, опърничавото) в нас. Не че това се случва за първи път в историята – не…  Но за разлика от Средновековието, когато правилата са били налагани с огън и жупел, сега Влиятелните прокарват своите мисли с реклами за модни джаджи и префинени стерилни теории отричащи естественото развитие на човешката психика. При всички случаи сега положението е много, много по-опасно. Какво се случва днес? Днес дори чиновниците от Брюксел, съвсем премислено, но и за да оправдаят с нови проекти високите си заплати, разискват… дали народните вълшебни приказки и особено страшните случки и герои в тях са нужни на нашите деца? Тоест, опитват се да сложат остен на човешката фантазия. Всъщност, те са прави да се страхуват от фантазното. Защото наученият да използва фантазията си човек, всъщност е научен да мисли. А не съществува Овластен, който да не се страхува от хора, които мислят.

Още от раждането в детето се пораждат трайно бушуващи опустошителни чувства. И по време на израстването си, то се мъчи някак да се справи с тях. Детето се чувства разгневено, самотно, безсилно и понякога дори нещастно. То изпитва чувство на вина заради това, че иска майка си само за себе си. Разкъсва го усещането към всички, които отнемат вниманието на майка му или на баща му от самото него. То иска тези, които му пречат да бъде само и единствено на родителите си да ги няма, да се махнат, да умрат. Детето дори може да се срамува от тези свои опустошителни чувства. И ако възрастните хора около него му говорят и му четат постоянно захаросани книжки, които имат за цел да го убедят, че светът всъщност е розов и постлан само с цветя без бодли… детето започва да чувства, как самото то е  някакво чудовище, щом таи в себе си такива разрушителни чувства. А тези разрушителни чувства са си най-нормални… те са гняв и ревност и желание за власт над околните. Как детето да разбере, че тези страховити, бушуващи чувства са нещо нормално и че те могат да бъдат победени? Мъдростта на човешкото общество е намерила как… Чрез вълшебните народни приказки. Детето разбира, на подсъзнателно ниво, символите от тези приказки. Те го успокояват, че това което е в душата му е естествено и че ще премине. Че то ще се справи с чувствата си, колкото и ужасни да му се виждат те, когато премине изпитанията. Архетипните образи от народните вълшебни приказки, и респективно от модерния фентъзи роман за деца, му показват, че всичко, което преживява, вече се е случвало и че героят винаги побеждава. Показват му, че всичко ще бъде наред. И то не само ще победи дракона, но и  ще стане цар в психологическо царство на собствената си душичка.

Детето няма друго оръжие в израстването си, освен интелигентността, превърната в творческа фантазия. За да се „прероди” в голям и силен човек, то има нужда от натрупване на фантазийни светове. Канавата на тези фантазийни светове се тъче в книгите с фантазийни светове. От народните вълшебни приказки и от модерното им проявление – фентъзито. И да, възрастният е длъжен и да предпазва крехкото стръкче – дете от преждевременно пречупване. Това е наистина много отговорна задача за големите. Но това означава именно, че възрастните са длъжни да въоръжат малките за битката при опознаването на света. Единственото оръжие, което могат да им дадат е принципът на фантазирането. Как да стане това на практика? Точно тук се започва с грешки. Защото наистина съществуват възрастни, които се страхуват от измислицата, от въображението, от принципа на фантазирането. Това са големите хора, които не разрешават на малкия човек да развие тези оръжия. Страхувайки се от приказката и фентъзи романа, които говорят за смъртта, болките на живота и тежкият път на доказване на личността, тези възрастни просто ги отричат. Това са големите хора, които не четат народни вълшебни приказки или фентъзи-романи на децата си. Напротив! Обявяват приказките за „остарели“, „дискриминационни“, а романите за „пълни с насилие“… Решават, че децата им се прекалено модерни за да четат народни вълшебни приказки и че малките всъщност не ги разбират. Чувала съм какви ли не изказвания против четенето на народни вълшебни приказки и на фентъзи романи. (И говоря за истинските сборници с оригинални приказки, а не за захаросаните „дисни“ версии.) Прикривайки неразбирането и страха си зад натруфени фрази, като: „Детето не трябва да среща агресия в приказката или романа! И изобщо, как така ловецът ще разпори корема на вълка, а децата ще опекат вещицата от захарната къщичка в пещта…“, „Моля, моля…детето ми трябва да познава реалността от енциклопедиите, а не някакви фантасмагории и измислици”, тези големи хора изолират децата от единственото работещо оръжие срещу страшните неща. Оръжието на фантазията. (А впрочем, най-страшните неща съществуват именно в любимата ни реалност, нали?) „Стояща в абсолютна зависимост от спецификата на своите читатели, детската литература е принудена да се съобразява както с редица възрастово обусловени ограничения, така и с определени норми, наложени в общественото съзнание с цел да се предпази крехката детска психика от болезнени теми. В същото време детската литература органично съдържа необходимостта от преодоляване на възрастовата дистанция и от осветляване на табутата, защото една от целите й е да подготвя децата за онова, което евентуално може да им се случи в реалния живот“ (2)

Всъщност романът в жанра фентъзи е плод на двайсети век. Преди това точно митът, легендата и народната вълшебна приказка са носили същата отговорност и са извършвали същата мисия в човешкото общество. Насищали са детската фантазия с образи на абсолютното зло и абсолютното добро. Разказвали са за успешни и не толкова успешни митарства и приключения. Показвали са велики победи, но и велики трагедии… И с това са давали ключ към решенията на детските страхове и детския гняв срещу действителността.

Точно децата, лишени от приказки, лишени от „сигурността на фантазното”, както казва Туве Янсон, са децата, които лесно прибягват към лесните „решения” на дрогата, алкохола, разврата, насилието и зависимостта от виртуалната реалност.

Затова детският писател е призован да намери идеи и страсти, които ще поведат тези модерни деца към тяхното модерно израстване. И това е просто огромна отговорност. Добрата детска книга е нещо много специфично. Тази специфичност изисква изключително добри писатели. Фентъзито е много близо до вълшебната приказка, свързано е неразривно с нея. Изключително добрите писатели са нужни в не по-малка степен и при него. За детското фентъзи и фентъзито въобще са нужни писатели, които имат познания относно митовете, религиите и фолклора на света. Нужни са писатели, които разбират принципа на въображение и фантазия. Принципът на въображение и фантазия, който пак е толкова основен, че дълго време е бил обект на философски изследвания. Основният принос е на Хегел. За Хегел и въображението и фантазията са определения за интелигентност. Но интелигентността като въображение е репродуктивна, а като фантазия е творческа!

Дали големите, които смятат, че фентъзито е изградено от „опасни фантазии” са наясно, от какво искат да лишат децата? Принципът на фантазиране се оказва решителен за интелигентността въобще. Детето няма да има никога друго, толкова силно оръжие в живота, освен интелигентността, превърната в творческа фантазия.

От тъмните дълбини на времето, хората съчиняват истории, приказки, митове и сказания. Тези приказки им вдъхват сили да видят живота си в по-висок хоризонт. Изграждат в човека космически модел и съответно космогенно поведение. Тези съчинени от човешкия ум истини дават вярата, че въпреки всички страшни, депресивни, унизителни и убийствени аргументи, животът на човека има и смисъл, има стойност.

Вечната мъдрост на мита и народната вълшебна приказка изразява вътрешното ни чувство, че в човешкото и материалният свят се крие нещо повече, отколкото може да види окото. Митологията и приказката винаги са били свързани най-вече с човешкия опит, мъдрост, традиции. А може би точно в онези далечни времена хората са знаели, че боговете, героите, всички човеци, животните, растенията, цялата природа са неразривно свързани. Че те са изградени от божествена субстанция и са подчинени на едни и същи закони. Когато обсъждали божественото, древните говорели всъщност за някаква страна на земното. Съществуването на боговете е било свързвано със съществуването на природните стихии. Но божественото е било и неотделимо от обземащите хората със страшна сила човешки чувства – любов-омраза, ревност-доверие, гняв-радост, страст-отхвърляне. Чувства, които само за миг могат да ни издигнат в съвсем различна паралелна реалност, така че да виждаме света по съвсем различен начин. Докосването до свръхестественото винаги е било желана част от човешките преживявания. В подобни моменти ни се струва, че се движим на пълни обороти и сме „истински живи хора“. Смисълът на живота ни, най-после се разкрива пред нас… Чувстваме го!

Митът, приказката, сказанието са верни именно защото са ефективни. А фентъзи романът е особено ефективен в психичното ни настояще заради модерната и читателски предпочитана форма, която е възприел. Приказните и фентъзи истории могат да ни дадат усещане за истинност, далеч над реалността… Да ни доведат до ново проникновено виждане за дълбинния смисъл на живота.

 

(1) Доц. д-р Радостина Нейкова – „Смъртта в творчеството за деца“, сборник доклади от кръгла маса „Табутата в детската литература“,

стр. 89, съставител Росица Петрова-Василева, Сливен 2012 год.

(2) Д-р Росица Петрова-Василева – сборник доклади от кръгла маса „Табутата в детската литература“, стр. 3,

съставител Росица Петрова-Василева, Сливен 2012 год.

 

 

Весела Фламбурари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *