Съвременният български писател за деца в глобалния свят

Аз съм съвременен български детски автор. Животът ми е така организиран, че по повод книгите ми, се срещам с българчета от България, с българчета от чужбина и с чужденчета. Била съм на гости в български училища или в школи, в които се изучава български език в Атина и Солун (Гърция), Стокхолм (Швеция), Цариброд (Димитровград, Сърбия) и др. Ходила съм на гости на училища с местни деца в Гърция, Босна и Херцеговина, Швеция и др. Съвременните деца навсякъде са си съвременни деца: Лъчезарни, но и замислени, изключително информирани, но и объркани от възрастния свят… Децата от всяка точка на планетата искат да бъдат просто деца.

Това, което разбрах, при представянията на моите книги, бе колко е лесно всъщност националната идентичност на едно дете да бъде пропусната. И колко е трудно да го убедиш после, че тя е важно нещо. Този проблем е особено наболял и актуален за българчетата в чужбина. Този проблем боли ужасно и при новото преселение на народите, което връхлетя Европа в последните месеци. И литературата за деца, на свой ред, ще бъде привикана да решава раздвоението си между родното и процесът на глобализация. Защото глобалния свят не прощава на различието. Той изравнява и смазва желанието за уникалност със своето безразличие към нуждата от корени, които да подхранват личностното израстване. Съзнанието за национална идентичност, въпреки глобализацията, наторява обилно тези корени. И благодарение на тях, детето ще се превърне в здраво дърво, независимо, в коя точка на глобалния свят живее.

Съвсем скоро, на една от моите срещи с деца в Атина имах следната случка: Едно от хлапетата, седнало най-отпред, още в началото заяви на гръцки език, че няма да участва, защото не разбира български език. Родителите му – българи и двамата – само гледаха притеснено отстрани. Но в разгара на играта, когато всичките деца (не бяха малко – около 50 на брой) се включваха в разказването на мои приказки с кукли, по един или по друг начин… хлапето отпред изведнъж забрави за заплахата си и проговори български език. Не го говореше съвсем сигурно, но желанието да съучаства в играта, удоволствието от приказките го накараха да се включи, забравило за другото. Българският език, а с него и българската мисъл придобиха за него нова важност. Мисля, че в този момент детето, независимо дали го е разбрало или не, се почувства отново българче. „Преживяното в детството определя до голяма степен по-сетнешният ни живот. Преживяното в детството преекспонираме през всичките следващи години. Защото тогава сме най-близо до несъзнаваното“.(1)

Искаме или не, нашето самочувствие като хора, граждани на глобалния свят, се гради и разчита на това, че сме българи. Моето личностно самочувствие като детски автор се изразява в българския език на който пиша, в съзнанието, че съм български писател.

Но ето, че парите, които българските правителства отпускат за култура, наука и образование през последните години са в много пъти по-малко от парите отпускани за отбрана. А точно културата и образованието се грижат за това народът да не се обърква кой е. Извън културата и образованието (с тях пряко е свързана и науката) няма друг механизъм, който да се грижи за опазването на националната идентичност на един народ. А ако идентичността ни просто изтлее и се изгуби, то какво точно ще брани нашата прескъпа държавна отбрана? Можем лесно да махнем с ръка и да отбележим, че отбраната е въпрос на национална сигурност и политика… А и какво общо може да има творчеството на детски писател, като мен, с политиката?

Ето какво имам предвид: Всяка мисъл която се интересува от опита, традицията, вечните ценности, смисъла, чувствата и опита на човека е политическа. Защото всички тези мислички заедно организират човешкото общество. А политиката, сама по себе си, е животът на обществото. Обществото ни е кълбо, навито от нишките на нашите мисли и действия и нищо не може, и не трябва да бъде пренебрегвано за сметка на друго. Иначе изпадаме в абсурда на крайностите. А крайностите не са само липса на равновесие. Крайностите са липса на мисъл въобще. Действие по инерция…

Е, детската ни литература съществува заради търсенето на смисъла и интереса към чувствата и емоциите на българския народ. Детската ни литература черпи от българският опит и традиция. А това я превръща в ценност за нашето общество, поне толкова, колкото е ценност за обществения ни живот военната ни отбрана. Тоест, българската детска литература е неотменима ценност за българите.

Българската детска литература е част от лицето на България пред глобалния свят. Без нея глобалния свят няма как да ни познае и признае, защото важна част от лицето ни ще е скрита за него. Защото, ако глобалния свят не може да разчете и да се приобщи към нашите стари и нови приказки, той няма как да ни разбере. Ние като етнос и държава трябва да дадем шанс на света да ни опознае като му разкажем тези наши приказки. „Живеем в епоха на глобализъм. И най-добре е да си разменяме различни истории и легенди. Може би именно легендите и приказките в различните си интерпретации, не само събират хората от различни нации, цвят и етнос, но и насочват общите насоки на развитие на съвременното изкуство.“ (2)

Как се поддържа и развива в България ценността наречена „българска детска литература“? Почти никак. Така е по-лесно…

А добрите примери, точно в глобалния свят, в който искаме да бъдем забележими, не са никак малко. Мога веднага да направя известен паралел с Гърция (където живея) и с Швеция (където живях цялата 2012 година).

Въпреки огромната криза, ДДС–то върху гръцките автори е само 6%. В момента се обсъжда наредба, според която може да се даде възможност на малките книжарници, сами да определят цените, на които биха искали да продават книгите с които работят. (Такава мисъл би се сторила кощунствена на българските издателства, които държат монопол над цените си. Но би била много полезна за един свободен пазар и за лесното предлагане на книгата на един сравнително малко платежоспособен читател.)

В Швеция, където се чете повече, а и хората са платежоспособни и да си купят книга не е проблем,  ДДС-то върху шведските (и въобще скандинавските) автори е нулево. Което означава, че издателствата имат неразбиваем стимул за да издават и рекламират, навред по планетата, автори от собствената си националност (и от Скандинавието). И те, без съмнение, го правят успешно. Нека погледнем, колко шведски и скандинавски автори, между които и много детски, се издадоха само през изминалата година у нас… Много! На шведите им остава им само да изберат най-добрите си детски писатели. В Швеция дори кметствата и библиотеките имат програми, които спонсорират изцяло издаването на детски книги от шведски и скандинавски автори.

В горния смисъл, някои от основните неща, които трябва да станат у нас са:

 

Българската държава да установи национална позиция по повод книгите за деца написани от български детски автори. Убийственото ДДС върху българските детски автори да се намали чувствително.

 

І. Издателствата.

Държавата трябва да облекчи сериозно българските издателства. И едно от средствата за това е намаляване на чудовищното ДДС върху българските детски автори. Иначе нашите издателства ще продължат да не се интересуват истински от българските детски автори и от българската детска литература. Защото истинският интерес се изявява в това, издателите да търсят, да откриват със собствени сили добрите детски автори. По-късно да влагат пари за разпространение на книгите им, в работата с медиите и в предлагането на български автори на чуждите издателства, с които така и така работят. Освен добър текст, ние българските детски писатели, нямаме какво друго да им предложим. И това ни прави не особено желани. Щандовете с книги се огъват под преводната детска литература. В повечето случаи тя е с добри корици, многобройни цветни илюстрации, ярка и примамлива. Което показва, че глобалния и предимно англоезичен и западен свят знае наистина много добре, как да си върши работата.

Ако трябва да положи тези усилия за български детски автор, всичко това би струвало на издател в България много пари. Българската детска литература излиза скъпо и е много трудоемка. А на всичко отгоре идва и ДДС-то върху българският детски автор. И всичко отива по дяволите…

 

ІІ. Библиотеките.

Българските библиотекари работят като на война. За мен те са изключителни възрожденци, защото в многото ми срещи с деца в мънички и големи градове, виждам в какви условия се трудят. Да не говорим за населените места с преобладаващо ромско население… Въпреки това българският библиотекар успява да има читатели. А това е героизъм. Единственият фестивал на книгата за деца в страната се прави отново от библиотекари. Националният фестивал на детската книга в Сливен се организира всяка година именно от сливенската регионална библиотека „Сава Доброплодни“

Държавата и кметствата трябва непрекъснато да отпускат средства за закупуване на нови книги и попълване на библиотечните фондове. Училищата, книжарниците и библиотеките трябва да са свързани в общи програми за четене и най-много да се набляга на това, какво искат да четат децата, а не на това, какво трябва да четат. Сериозно смятам, че децата трябва първо да се научат да четат за удоволствие, а чак после, че трябва да четат за да се образоват. Такава е политиката и в страните с развити стратегии по повод детското четене

Независимо от малкото средства отпускани от държавата, българските библиотеки работят по глобализиращи международни програми. Те имат връзка с библиотеки от целия свят. Обменят непрекъснато информация с тях и са в крак със световните и глобалните тенденции. Един от най-големите форуми за обсъждане на проблемите на детската литература е Международната кръгла маса, която се провежда в рамките на Националния фестивал на детската книга в Сливен. Това е важно място, където българският детски писател се среща с колеги от различни страни, и в което той е равнопоставен с колегите си от чужбина. Международната кръгла маса по проблемите на детската литература в Сливен се е утвърдила като един от най-главните виновници за появата на българския детски автор на картата на глобалния свят въобще.

 

ІІІ. Сайтовете в Световната мрежа и телевизията.

Трябва сайтовете за детски книги в Интернет, да са пряко свързани със сайтовете на младите родители, издателствата, книжарниците и библиотеките по цял свят. Хората трябва да имат нуждата, средствата и волята да работят заедно… И по този начин да си обменят информация, препоръки и ревюта на български детски книги. Заедно да организират и посещаването на празници и панаири на детската книга, както в България, така и навсякъде, където има такива по Земния глобус.

В Швеция попаднах поне на шест предавания по телевизията, които представят и се занимават с книги. Има и предавания, които са само за детски книги и отнесени към детската аудитория. Невероятно, но факт… Но в Швеция са абсолютно наясно, че шведските детски книги са добра политика на влияние. Швеция е страна, в която една детска писателка успя да свали, с влиянието си, цяло правителство (острата позицията в статии на Астрид Линдгрен спомага за падането на едно правителство на социалдемократите).

 

ІV. Научните дейности и критиката.

Трябва да има жизнена и способна критика. И децата да се възпитават да се интересуват от тази критика, а и самите деца да я пишат. Трябва да се пишат не само рекламни и представящи текстове, а и професионални научни студии. И критиката на детската литература да не отстъпва с нищо от критиката на литературата за възрастни. С малки изключения, (статии и доклади от: специалисти на БАН, СУ „Климент Охридски“, „НАТФИЗ“; от кръглите маси организирани на Националният фестивал на детската книга в Сливен; сайтовете на: Фондация „Детски книги“, „Аз, детето“, „Public Republic“, „Сборище на трубадури“, Фондация „Човешката библиотека“, както и някои други, които се броят на пръсти,) действащите научно подготвени критици на детска литература липсват. А те са тези, които трябва да бъдат канени в телевизионни предавания и радиопредавания, в специални форуми за детска литература. Те трябва да имат цели колонки във вестници и списания, в хартиен и електронен вариант. Те са тези, които трябва да си сътрудничат със свои колеги от чужбина и да четат свои доклади и научни студии върху българската детска литература пред научните конференции в чужбина. Например, макар споменавано и обсъждано в различни форуми и доклади, моето творчество е изследвано в истински научни студии два пъти в Чехия („Сравнителни бележки върху авторските приказки на Ивона Брезинова и Весела Фламбурари“ и „Християнски мотиви в творчеството за деца на Станка Пенчева, Божана Апостолова и Весела Фламбурари“ от Мартина Салиова, Философски факултет на университета в Бърно) и само веднъж в България („Да събереш неродените думи“ Росица Чернокожева) Разбира се, това може да се дължи на неговата специфика. Но положението, за съжаление, е същото и с творчеството на повечето съвременни български детски автори.

Трябва много да се наблегне на литературните блогове със техните десетки хиляди посещения дневно, при това посещения от всяка точка на планетата. Блогери с литературни блогове могат да стават съветници на издателствата и да водят предавания за детска (и не само) литература в медиите.

 

ІV. Националният център за книгата към НДК. Литературен клуб „Перото“.

Действащ от началото на миналата година, Националният център за книгата се очертава, като място, в което българският детски писател ще намери разбиране и съучастие. Центърът се ръководи изключително интензивно и енергично. В клуб „Перото“ към Националния център за книгата се провеждат много премиери на детски книги и той активно участва в тяхното организиране и протичане.

Миналата година Националният център за книгата организира Международна конференция „Книгата и държавата“, на която бяха обсъдени редица важни теми, сред които: съществуващи програми за подкрепа на издаването, популяризирането и преводите на български автори в страната и чужбина; пътищата за легитимирането на България на световната литературна карта; проблемите и решенията, както и най-добрата практика в европейски и световен мащаб за институционална подкрепа на националните литератури. На същата конференция бяха положени и основите за създаването на единна стратегия – програма за подкрепа от страна на държавата и институциите на развитието, и популяризирането на българската литература на световния литературен пазар.

Националният център за книгата подкрепя проекти на детски книги от български детски автори за български и чужди издателства. Той се е ангажирал отговорно с представянето на българските детски автори пред световната литературна общественост.

Националният център за книгата работи в тясно сътрудничество с национални и международни организации и форуми за популяризирането на българската детска литература. Надеждите отправяни от българския автор към центъра са големи. Но се вижда и желанието на хората работещи в него да оправдаят това голямо доверие.

 

Ако поне някои от пожеланията по-горе се осъществят, то има вероятност българските деца да четат мъничко повече и да четат мъничко повече дори от книгите на съвременните български детски автори. А също и български детски автори да започнат бавно, но сигурно да бъдат превеждани и представяни в чужбина. И да бъдат четени от децата в чужбина. Защото от по-горното е видно, че дори децата, които четат сега в България, четат предимно преводна детска литература. Как да искаме тогава децата в чужбина да четат наши, родни, български писатели.

Аз не виждам нещо лошо в преводната детска литература… Но фактът, че дори българските четящи деца почти нямат достъп до съвременната българска детска литература, отново ни отпраща към въпросите: Какво самосъзнание изграждаме в тях? Как те ще се справят с чувството си за национална идентичност? Наистина ли не се интересуваме, дали младите хора ще останат в България или не? Светът се е превърнал в едно глобално село. Но децата в българската селска къщичка са без самочувствие… И повечето искат да се преместят в чуждото дворче, дори и на палатка. Не мисля, че това е хубаво за когото и да било или че обслужва каквито и да е интереси. Защото, оставена без грижи българската ни къщичка накрая просто ще се срути.

Съвременният български автор е важен и с това, че присъства, има го „в наличност“ в България, по-често отколкото това е възможно на който и да е чуждестранен автор. На децата им е приятно и забавно, когато могат да се срещнат в реалността с човека, написал любимата им книжка. Приятно и странно, защото малките деца чувстват книгата, като нещо, което се е създало самичко. Нещо, което просто го има, без намесата на човек в него. И от срещата си с автора научават любопитният факт, че книгите не се пишат сами. А това, в много случаи, ги подтиква към творчество до което досега не са се докосвали. Творчеството да измисляш свои собствени истории, да описваш живота си, да създаваш свои светове. „Детската книга изгражда емпатия… когато чете, използвайки въображението си, то (детето) създава свят, населява го с образи и започва да гледа на него с други очи. Започва да чувства, да посещава места и светове, които иначе никога не би познавало, подобрява разбирането си за човечеството и развива чувство за загриженост за другите хора… докато чете детето открива нещо жизнено важно, което да проправи пътя му… Светът не е задължително да бъде такъв. Нещата могат да бъдат различни.“ (3) Ето още една основателна причина да се стимулира родното детско книгописане.

Вярвам, че българската съвременна детска литература и българският детски писател имат своето важно място в живота на днешните деца, както у нас, така и по света. Човешките същества имат способността да раждат идеи, които стоят над разискването и разчепкването на ежедневието, които обобщават света. А в новият глобален свят на децата това обобщение на мисъл и идеи трябва да включва и днешна България.

  1. Росица Чернокожева, „Драги ми Смехурко… Антология на хумор за деца“, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, том І, стр. 5.
  2. Доц. д-р Радостина Нейкова, „Eкранната визия на приказно-фантастичните истории и съвременните дигитални технологии“, ИК „Петко Венедиков“, под печат, стр.6
  3. Д-р Росица Петрова- Василева, „„Децата и четенето – между традиционната и електронната книга“, в сборник с доклади „Децата и четенето – между традиционната и електронната книга“, Регионална библиотека „Сава Доброплодни“, 2014 год., стр. 9

 

Весела Фламбурари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *