Вещици, магьосници или нужни ли са на децата ни страшни герои от приказките?

Най-бързият и лесен отговор на този въпрос е твърдото „Да!“. Тези герои са били нужни на нас, нужни са и на децата ни. Но бързите отговори обикновено предизвикват  дълги въпроси, затова ще започна с друго… Ще започна с нуждата от фантастични светове. Може би не е никак случайно, че колкото повече изчезва дивата природа от нашата планета, толкова повече се увеличават  хората, които искат да ни накъдрят по свой образ и подобие. Защото някои мечтаят  заедно с дивата природа да изчезне и дивото (волното, непримиримото, издръжливото, самобитното, опърничавото) в нас. Не че това се случва за първи път в историята – не…  Но за разлика от Средновековието, когато правилата са били налагани с огън и жупел, сега Влиятелните прокарват своите мисли с реклами за модни джаджи и префинени стерилни теории отричащи естественото развитие на човешката психика. При всички случаи сега положението е много, много по-опасно. Защото, когато догмата се налага с ярка жестокост, обикновено тя предизвиква ярка ответна съпротива. Точно през Средновековието, множеството от вълшебните народни приказки плъзват  мълнееносно из селата и градовете. Фигурите на местните вещици и магьосници се възправят с нова интригуваща сила. Това е ответната реакция на грубия физически погром върху човешката фантазия и знанието свързано с нея…  А какво се получава днес? Днес , чиновниците от Брюксел, съвсем премислено, но и за да „оправдаят с нови проекти“ високите си заплати, разискват… дали народните вълшебни приказки и особено страшните герои и случки в тях са нужни на нашите деца?  Тоест, опитват се да сложат остен на човешката фантазия! Всъщност, те са прави да се страхуват от фантазното. Защото наученият да ползва фантазията си човек, всъщност е научен да мисли. А няма Овластен, който да не се страхува от хора, които мислят.

Няма да спра да повтарям мисълта на Г. К. Честъртън, който казва: „Не се лъжете, децата, още от раждането си, знаят много добре, че дракони съществуват! Важното, което народната вълшебна приказка ни учи е, че драконите могат да бъдат победени!“  Просто не ми се ще да вярвам, че читав голям човек, който отглежда и възпитава дете, може съзнателно да спре развитието на това дете, поради любов към някоя поредна модна и абсолютно стерилна теория. Ние не живеем в стерилен свят! Децата ни не живеят в стерилен свят! Ако вълшебната приказка не им покаже света в образи и символи навреме… После ще бъде късно! Фантазията също има нужда от развитие. Тя има нужда от ежедневни упорити тренировки. Точно, както тренираме мускулите и сърцето, точно така трябва да тренираме фантазията и духът. Защото, както железните мускули стават оръжие за защита от посегателства върху целостта на тялото ни, така и добре развитата фантазия става оръжие срещу посегателства върху психиката и духът ни.

И такааа…

Магьосниците и вещиците са архетипи на човешките общества. Те присъстват в словото на всички народи. Но също така ги откриваме в живописта, театъра, операта…  Те са буквално навсякъде. Вещиците и магьосниците са носени от устната традиция, от народната вълшебна приказка. Тези жени са присъствали винаги, както в историите на разказвачите, така и в инквизиторските обвинения. Те са основни елементи за митотворчество .

Днес може би ни е трудно да повярваме, че вещицата и магьосницата са се появили първо като положителен образ. Те са били носителки не на катастрофи, а на хармония.

Разбира се, техният момент на раждане ни връща в ранното езичество. Но нали именно езичеството е люлка на всички митове. В онези времена жената – вещица или магьосница – е пряка роднина на Богинята майка. Тя е красива и млада като Изида, Инана, Афродита и е велика и мъдра прорицателка като Цирцея и Касандра… Но следващите потока на времето и събитията строго патриархални общества я карат да плати прескъпо за тази своя женска всесилност. Под натиска на мъжките религии красивата, мъдра жена полека-полека изчезва. Излязла от езичеството, вещицата и магьосницата губи своето съвършенство. Превръща се в знаещо, но грозно и зловредно същество. .. Най-жестокото описание на вещицата и магьосницата е дело на Църквата. При това то също търпи извъртащо развитие, буквално на 180 градуса. Започва с 758-ма година, когато синодът на Падерборн постановява, че всъщност никой човек не може да се превърне във вещица или магьосница. И стига до публикуваната през 1487 год. „Malleus Maleficarum“ („Чукът на вещиците“), където се описва колко лоши са вещиците и как трябва задължително да бъдат изгаряни на клада.

Вещицата и магьосницата вече въплъщават злото, ужаса… А всъщност е било достатъчно някой просто да не понася някое червенокосо момиче или някоя вдовица – билкарка, за да бъдат те осъдени и убити от Инквизицията. В онези времена всесилната Църква установява и пряка връзка между жените и смъртта.

Но Мрачните времена не успяват да изтрият съвсем добрият образ на вещицата и магьосницата. Защото всяко селище, някак скрито, но твърдо, запазва респекта към мълчаливата самотна жена от последната къща. Тази, без която в селището не се е родило нито едно дете и която лекува с успех и хора, и животни. Вещицата и магьосницата добиват нова плътност като носителки на природното знание. Те успяват да съхранят през вековете тайното познание за билките и лековете. „Единственият народен лекар в продължение на хилядолетие бе вещицата“ Жул Мишле.

Това твърдение е в пълната си сила и в България. При нас вещиците и магьосниците са много разнообразни и много специфични. Нашите български вещици са толкова вещи в занаята, че могат да издоят дори луната. Те са винаги по две: майка и дъщеря или свекърва и снаха. Излизат от къщи в потайна доба. Отиват да свалят месечината. Слагат котле с билки да ври на огъня и започват да баят. И ето, че внезапно пада пълен мрак. Луната е слязла в котлето. Двете вещици я изваждат, а скутовете им са отрупани със звезди.И започват да я доят. Защото от лунно мляко и билки се правят най-силните магии…

Всички сме чували за самодивите. А всъщност те са точно вещици. Защото също могат да лекуват. Българската народна митология и българската художествена литература ги изпращат да помагат в труден момент на най-големите ни юнаци… Сестри на самодивите са русалките. През Русалската неделя болните ще преспят на крайречна поляна, на която расте росен. До главата си ще сложат китка-цвете и паничка за вода. Русалката ще напълни паничката през нощта и ще потопи росена вътре. Сутринта болните ще станат и без до говорят ще вземат паничката и ще изпият водата. И така ще оздравеят.

Вярвам, че нашите деца (а защо не и ние – големите!) могат само да спечелят, ако познават вещиците и магьосниците от българската народна митология. В някои случаи те могат да бъдат и страшни, но страшни хора и случки има навсякъде и винаги в живота. Важното е, че страшните образи и събития в народните митологии на човечеството са изкристализиралата мъдрост на хората въобще. Аз мисля, че нямаме право да лишаваме децата си от нея.

 

Сега отивам да прочета отново, наричането, с което, по българските земи, са приемали новите вещици…

 

„И нека все на лек да иде,

от мене в тебе да иде,

от тебе в човеко да иде;

от мойте ръце в твойте да иде,

от мойта уста в твойта да иде,

от мойто сърце в твойто да иде,

сега и всекога на лек да иде!

Ръка да дигнеш, лек да стане;

све, що речеш, на лек да е;

камик да допреш, на лек да е;

огин да допреш, на лек да е;

вода да допреш, на лек да е;

све, що магериш, на живот и здраве,

за благо и добро на Човеко да е!“

 

 

Весела Фламбурари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *