Но точно какъв литературен текст е притчата? И с какво толкова притчата се различава от приказката?
Поне веднъж, като по-малко дете, ви се е случило да ви препоръчат да прочетете „Малкият принц“ на Екзюпери. И, привлечени от хубавите картинки на автора, дори навярно сте опитали наистина да я четете. А после сте почувствали, че нещо не е точно както трябва… и дори, може би сте я оставили непрочетена. „Малкият принц“ е притча. Тя е прекрасна книга, но не е книга за малки деца. Това е книга за поетични дечкови възрастни. Същото важи и за една доста известна пиеса… „Синята птица“ на Морис Метерлинг. Тези два текста са шедьоври в световната литературна култура, но не са подходящи за четене от малки деца. Защото, въпреки, че приличат на приказки, те не са приказки, а притчи.
За да различим приказката от притчата трябва да си зададем няколко важни въпроса:
- Съществува ли в текста герой, който води борба за нещо? На който нещо липсва и той трябва непременно да го намери? Герой, който е принуден да действа сам, на всяка цена, със собствени сили, мисли и мишци…
- Съществува ли в този текст и втората страна… Врагът? Този, който иска да спре и унищожи Героя със сила. (Сила, която се изразява във война, ритници, магия, лъжа, липса на доверие, психологически натиск. ) При това да е Враг, който иска да спре и унищожи самият герой, а не някого другиго.
- Героят в историята отговаря ли самостоятелно на предизвикателството на врага? Има ли реална, дори натуралистична битка, в която героят печели срещу врага?
Приказката притежава всички гореизброени компоненти. Но ето и две от най-важните условия една приказка да е приказка, а не притча:
- Съществува ли в текста нещо смислено, което искаме да утвърдим, но за да не ставаме дидактични и назидателни използваме история с конкретни герои и конкретни характери като средство за комуникация. Заиграваме се с героите и характерите, заиграваме се с историята, така както всеки, който я чете би се заиграл. Тоест, всички играем.
- В приказката лошотията в човека се материализира. Превъплъщава се.
Например: Когато едно малко момиченце се ядоса на още по-малкото си братче, заради счупената кукла… И когато си пожелае братчето никога да не го е имало… То тогава тази новопокълнала лошотийка на момиченцето, в приказката, ще се превърне във вещица, която яде малки братчета, които чупят куклите на сестричките си. И тогава сестричката ще се принуди да спасява братчето си от вещицата. И да разбере, колко много всъщност обича братчето си. И че счупените кукли са нищо, в сравнение с тази нейна любов.
От своя страна притчата:
- Изследва едно вътрешно, духовно израстване и опознаване на реалния свят на възрастните. Притчата не поставя героя в истински сблъсък с Врага или някой друг води реалната натуралистична битка, докато същинския герой израства вътрешно и достига до важни за живота изводи.
- Много често в притчата, ако има привиден враг, то той се оказва: „… силата, която зло желае, но все добро твори“ (Думи на дявола Мефистофел, „Фауст“, Гьоте) „Всичко ще бъде справедливо, върху това се крепи светът“ (Думи на дявола Воланд, „Майсторът и Маргарита“, Булгаков).
- Врагът в притчата не е превъплъщение на конкретна лошотия, която идва от самия герой. Лошият тук, обикновено, е всеобщо познат враг или трикстер, който обитава най-вече свещените текстове или устните традиции на различните култури.
- Героите не са конкретни. Героите също са всеобщо познати културни учители на човечеството, дори когато носят други имена. Героите ни възпитават и поучават. Тоест, всички се учим.
Притчата по своята същност е нравоучителна и иносказателна. Тя е алегорична и дидактична. Сътворена да поучава. Ето защо е толкова трудно да бъде написана наистина много добра литературна притча. Просто е достатъчно писателят съвсем малко да превиши дозата на назиданието и притчата престава да бъде интересна. А текст, който не е интересен губи и младите и възрастните си читатели.
Весела Фламбурари