ІІ. Какво е приказка?

ІІ. СЪВРЕМЕННАТА АВТОРОВА ПРИКАЗКА

 

От „голямата сестра“ – народната приказка – се вълнуват и вдъхновяват Шарл Перо, Братя Грим, Карло Колоди и, разбира се, Андерсен. Макар Шарл Перо да прекроявал приказките според вкуса на сина си Д’Аманкур, той не излизал от позната ни вече структура на народната вълшебна приказка. Братя Грим записвали приказките от устата на разказвачите и с това мечтаели да запазят жив немския език. Пушкин обаче променя донякъде правилата, проследявайки в „Руслан и Людмила“ и търсача и търсения, някак като приказка в приказката.

За пръв създател на съвременната авторова приказка е считан Андерсен. Той се е обърнал към народните творения, но без желанието да възпява гласа на барда. Искал е да си върне спомена за своето детство, да си върне самото детство, чрез усещането за него. „Аз и приказката“ е двойката, пътят на Андерсеновото творчество. И затова по-късно Андерсен се отделя напълно от традиционната приказка и създава приказка от съвсем нов тип. В тази приказка се раждат битови реалии и романтически герои, чрез които често Андерсен изразява личното си отношение (одобрение, но често и неприязън) към реалностите от живота. От това отпушване на фантазийното се появява език, способен да говори на децата без вдетиняване. „Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата, защото съм убеден, че бащата и майката все ще чуят приказката и ще се поразмислят над нея“ – пише Андерсен в един от дневниците си. А Добролюбов добавя „…приказките му се отличават с една прекрасна особеност,… в тях реалните представи приемат с необикновена поетичност фантастичен характер, без да плашат детското съзнание и без да се нуждаят от нравоучителна опашчица!“

В „Пинокио“ на Карло Колоди също се разстила палитрата на тосканската народна приказка. Но тя е скрита, като сладък дъх на сладко в дълбоко мазе. Колоди използва езика свободно и умело. Това прави „Пинокио“ многопластов, сложен и податлив на различни тълкувания. Колоди дава на детето главната роля. Но на детето, каквото е наистина, а не на детето, каквото биха искали да го видят неговите родители и възпитатели. Писателят вещо променя лицата от основните персонажи на народната вълшебна приказка. И така Момичето с тъмно-сините коси става само далечна роднина на феята-кръсница, а старото чудовище се познава трудно в осанката на Огнегълтача и Зеленият рибар. Масленото човече е повече шарж, отколкото истински Магьосник.

Андерсен и Колоди са великите освободители на приказката от назиданието, което й е било възлагано още от времето на нейното възникване. И непреходността на приказките написани от тези двама майстори говори за непреходността на това тяхно фундаментално откритие: Приказката трябва да замисля, чрез художествените си образи и красивият си език! Приказката не трябва да размахва поучително пръст!

Разбира се, типичните за приказката: вълшебство, магии, мистерии, блян, продължават да занимават умовете на новите писатели. Така се раждат джуджетата на Мария Конопитска в Полша, Нилс Холгерсон на Селма Лагерльоф. Както и приказките на Вилхелм Хауф и Е.Т.А. Хофман в Германия. А светът, създаден от Е.Т.А. Хофман е не само литературен, а и чисто театрален. Това е светът на марионетката.

„Аз събудих фантазията на моя век…“, – казва Оскар Уайлд и деветте му приказки го доказват. Те са писани не само за деца, а и за да омагьосват възрастните. Приказката наистина може да омагьосва, защото един учен, математик, написва приказна история. Името на математика е Чарлз Доджън, а на писателя, в който се превръща – Луис Карол. Днешните астрофизици смятат, че ако се вгледаш с научно око в „Алиса в огледалния свят“, ще откриеш наченки на Айнщайновата теория на относителността.

„Общата теза е, че трудът на учения и на писателя имат същностната особеност да проектират, да осмислят, да преобразуват реалността: тоест, те свеждат фактите до социалното им значение. Те са семиотиките на реалността“ (Уго Воли)

А това означава, че границата между авторовата приказка и науката е измамна. Защото се откриват все повече области, където те работят със сходни инструменти.

И ето, че достигаме до двадесети век. Добрите автори на приказки са онези, които са разбрали добре уроците на Андерсен и Колоди.

„… Някогашните народни вълшебни приказки“, – пише Франк Баум, – „са за отдела „класически“. Настъпи време за един вид нови, чудесийни приказки… защото съвременното дете търси и забавното в приказката“. На този принцип се създават „Заекът Питър“ на Беатрикс Потър, „Безценното съкровище“ на Ръдиърд Киплинг и „Мери Попинз“ на Памела Травърз. Не бива да забравяме „Мечо Пух“ на А. Милн. Книга, която утвърждава детската фантазия като начална за измислянето на приказни истории. Формула, от която ще се запалят писатели като Ерих Кестнер, Астрид Линдгрен, Доналд Бисет и Джани Родари. Разбира се, старите митове и легенди не са забравени, а поетично-красиво и новаторски осмислени. Така Джон Толкин създава „Хобит“, Карл Сандбърг – приказките от фантастичната страна Алабашия, Михаел Енде – „Приказка без край“ и „Момо“, а Туве Янсон – своите Муминтрол и Снусмумрик.

„Мисля, че най-щастливо е онова детство“, – пише Туве Янсон, – „което съдържа едновременно и сигурност, и вълнение… Аз се опитах да опиша и едното и другото… Върнах се назад към онзи отдавнашен свят, в който съществува РАВНОВЕСИЕ МЕЖДУ ВЪЛНЕНИЕТО ОТ ВСЕКИДНЕВНОТО И СИГУРНОСТТА НА ФАНТАСТИЧНОТО…“

 

Весела Фламбурари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *